Голо лице - Страница 11

Харисън Бърк представляваше забележителен среброкос мъж, прототип на бизнесръководител от голям мащаб, какъвто всъщност и беше: вицепрезидент на корпорацията Интернашънъл Стийл. Първият път, когато Джад се срещна c него, се бе запитал, дали директорът беше създал стереотипния си имидж или имиджът беше създал директора. Някой ден Джад щеше да напише книга за характеристиките на лицата: грижовното изражение на лекаря, вживяното лице на адвоката в съда, физиономията и фигурата на актрисата — това бяха универсалните общоприети критерии: външното за сметка на вътрешното, лицето — за сметка на душата.

Бърк се изтегна на дивана и Джад насочи вниманието си към него. Десет минути му бяха достатъчни, за да се увери, че Харисън Бърк е параноик c наклонност към човекоубийство. Всички сутрешни вестници гъмжаха c подробности за убийството, станало предната нощ в същата тази стая, в която се намираше в момента, но Бърк не обели и дума за това. Беше типично за неговото състояние; за него външният свят не съществуваше.

— По-рано не ми вярвахте — каза Бърк, — но сега вече разполагам c доказателства, че са по петите ми.

— Мисля, че бяхме решили да не губите присъствие на духа, Харисън — отвърна внимателно Джад. — Спомнете си, вчера стигнахме до извода, че въображението може да ни изиграе…

— Не е въображението ми — изкрещя Бърк. Той се изправи и седна на кушетката. — Сега вече имам сигурни доказателства, че се опитват да ме убият!

— Защо не си легнете и не се опитате да се отпуснете? — предложи успокояващо Джад.

Бърк се изправи на крака.

— Само това ли имате да кажете? Та вие дори не се опитвате да изслушате доказателствата ми! — Очите му се присвиха. — Как да съм сигурен, че и вие не сте един от тях?

— Знаете много добре, че не съм от тях — каза Джад. — Аз съм ваш приятел и се опитвам да ви помогна.

Изпита остър пристъп на разочарование. Прогресът, който си мислеше, че е успял да постигне през последния месец, напълно отсъстваше. Пред него отново стоеше същият параноик, прекрачил прага на кабинета му преди два месеца.

Бърк беше започнал работа в Интернашънъл Стийл като пощаджийче. За двайсет и пет години отличният му външен вид и приветливата му личност му бяха извоювали място под самия връх. Следващият президент на корпорацията щеше да носи неговото име. Но преди четири години жена му и трите му деца бяха изчезнали в пламъците на стихиен пожар, погълнал вилата им в Саутхамптън. През това време Бърк прекарваше приятно времето на Бахамските острови c любовницата си. Преживя трагедията много по-тежко, отколкото някой можеше да предполага. Възпитан като ревностен католик, той беше неспособен да се отърси от чувството за вина. Започна да изпада в мрачни настроения и взе по-рядко да се вижда c приятели. Вечер си оставаше вкъщи като преживяваше отново и отново агонията на съпругата и децата си, изгорели в пламъците на вилата му, докато в друга част от мозъка си той лежеше със своята любовница. Все едно, че непрекъснато прожектираше един и същи филм в съзнанието си. Обвиняваше изцяло себе си за трагичната смърт на своето семейството. Ако беше останал при тях, трагедията нямаше да се случи. Тази мисъл се превърна в мания. Той беше същинско чудовище. Съзнаваше го напълно и Господ го знаеше също. Разбира се, че не беше тайна и за околните! Те го ненавиждаха със същата сила, c която се ненавиждаше и самият той. Хората му се усмихваха и се пишеха дружелюбни, но през цялото време го чакаха да покаже истинската си същност, за да го пипнат за врата. Но той не беше вчерашен. Спря да се храни в директорската столова и нареди да му носят обяда в кабинета. Избягваше всяко възможно човешко присъствие.

Преди две години компанията трябваше да си избира нов президент; наеха си човек отвън, като подминаха Бърк. Година по-късно се беше разкрил пост за изпълнителен вицепрезидент. Отново назначиха друг човек, като го пренебрегнаха най-безцеремонно. Сега вече имаше налице всички доказателства за наличието на широк заговор срещу него. Започна да шпионира колегите си. Нощем поставяше подслушвателни устройства в кабинетите на другите директори. Шест месеца по-късно го заловиха. Не го изгониха само заради изключително дългия му стаж във фирмата и високия пост, който заемаше в момента.

Обзет от искрено желание да му помогне, президентът на компанията започна да го облекчава от някои от задълженията му. Но вместо да помогне, този жест затвърди още повече убеждението на Бърк, че те наистина бяха решени да го премахнат. Те се бояха от него, защото той беше по-умен от тях. Ако той станеше президент, всичките щяха да изхвърчат на часа, защото всички до един бяха тъпи идиоти. Започна да прави все повече и повече грешки. Когато му ги посочваха, той негодуващо отричаше да са негови. Някой целенасочено вмъкваше грешки в докладите му, променяше цифрите и данните, като се опитваше да го дискредитира. Скоро той откри, че не само хората от компанията заговорничат срещу него. Следяха го навсякъде. Подслушваха телефона му, отваряха пощата му. Страхуваше се да яде, за да не го отровят. Застрашително започна да губи тегло. Президентът на компанията сериозно се разтревожи и му уреди среща c доктор Питър Хадли, като настоя на всяка цена Бърк да отиде. След като побеседва половин час c Бърк, доктор Хадли телефонира на Джад. Графикът му беше запълнен до краен предел, но след като разбра от Питър, че работата е изключително сериозна, Джад неохотно се съгласи да го поеме.

И сега Харисън Бърк лежеше по гръб върху покритата c дамаска анатомична кушетка със стиснати покрай тялото юмруци.