Голо лице - Страница 24

Звуците от приемната стихнаха.

Отново гласът на Джад.

— Обадихте ли се в полицията във връзка c опита за взлом в къщата ви?

— Разбира се, че не! Полицията работи заедно c тях. Те имат заповед да ме застрелят. Но няма да посмеят да го направят, ако има хора наоколо, и затова винаги се движа в тълпата.

— Радвам се, че ми дадохте тази информация.

— Какво ще правите c нея?

— Слушам много внимателно всичко, което ми казвате — изрече гласът на Джад. И си записвам всичко… — и в този момент светна червена лампичка в съзнанието на Джад: следващите думи бяха: „… на магнитофон.“

Замахна отчаяно към стоп-бутона и го натисна.

— … в ума си — изрече високо Джад. — И ние ще направим всичко възможно, за да го предотвратим.

Той спря. Не можеше да пусне отново магнитофона, защото не знаеше колко да го превърти. Единствената му надежда беше, че мъжете отвън се бяха убедили, че той не е сам, а е c пациент в кабинета си. Но дори и да ги беше убедил, щеше ли това да ги спре?

— Случаи като този — продължи Джад, като повиши гласа си, — са в действителност много по-разпространени, отколкото си мислите, Харисън. — Той издаде нетърпеливо възклицание. — Няма ли вече да пуснат захранването. Знам, че шофьорът ви чака долу пред входа и сигурно се чуди защо се бавите още, и навярно след малко ще се качи.

Спря и се вслуша. Дочу шепота от другата страна на вратата. Какво ли умуваха? Някъде отдалеч внезапно зави полицейска сирена. Шепотът спря. Той напрегна слуха си, за да улови звука от затварянето на външната врата, но не успя да чуе нищо. Дали все още бяха там и чакаха? Воят на сирената се усили и спря точно пред сградата.

Изведнъж всички лампи светнаха едновременно.

Глава осма

— Нещо за пиене?

Макгрийви поклати мрачно глава, без да откъсва поглед от Джад. Джад си наля втора солидна порция скоч, докато Макгрийви го изучаваше безмълвно. Ръцете му още не се бяха успокоили. Уискито обаче го сгря и той се поотпусна.

Макгрийви беше пристигнал в офиса две минути след като електричеството беше възстановено. Съпровождаше го флегматичен полицейски сержант, който седеше и си водеше записки в стенографски бележник.

Макгрийви проговори.

— Нека да повторим още веднъж всичко, доктор Стивънс.

Джад си пое дълбоко дъх и започна отначало, като съзнателно сдържаше гласа си спокоен и нисък.

— Заключих кабинета и отидох до асансьора. Осветлението в коридора угасна. Помислих си, че лампите на по-долните етажи може да работят и реших да тръгна надолу. — Джад се поколеба, остатъците от страха още не искаха да го напуснат. — Видях някой да се изкачва по стълбите c фенерче в ръка. Извиках му. Помислих, че е Бигелоу, нощният пазач. Но не беше.

— Кой беше?

— Казах ви — изрече Джад. — Не зная. Не ми отговориха.

— Кое ви накара да помислите, че идват да ви убият?

Джад c мъка сдържа гневното възклицание. Не трябваше да ядосва Макгрийви; беше много важно той да му повярва.

— Последваха ме до кабинета ми.

— Значи вие мислите, че са били двама мъже решени да ви убият?

— Най-малко двама — каза Джад. — Чух ги да си шепнат.

— Казахте, че след като сте влезли в приемната, вие сте заключили външната врата, която извежда към коридора? Така ли е?

— Да.

— И че след като сте влезли във вашия кабинет, сте заключили вратата към приемната?

— Да.

Макгрийви доближи вратата, която водеше от приемната му към кабинета му.

— Опитаха ли се да насилят тази врата?

— Не — призна Джад.

Спомни си колко озадачен беше от този факт.

— Така — каза Макгрийви. — Вратата от приемната ви към коридора изисква специален ключ, за да се отключи отвън след като веднъж вече сте я заключили.

Джад се поколеба. Разбра накъде клони Макгрийви.

— Да.

— Кой има ключове за тази брава?

Джад усети лицето му да аленее.

— Керъл и аз.

Гласът на Макгрийви изведнъж стана метален.

— А хората, които почистват? Как влизат вътре?

— Имаме специална уговорка c тях. Керъл идваше три дни в седмицата по-рано сутринта и ги пускаше вътре. Свършваха преди да дойде първият ми пациент за деня.

— Не изглежда особено практично. Не е ли било възможно да влизат в кабинета ви по времето когато почистват и другите помещения на етажа?

— Правех го заради картоните, които съдържат особено поверителна информация за моите пациенти. Предпочитам неудобствата пред възможността вътре да влизат непознати хора, когато ме няма наоколо.

Макгрийви хвърли един поглед на сержанта, за да се увери че не е пропуснал нищо. Доволен, той се обърна към Джад.

— Когато влязохме в приемната ви, вратата беше отключена. Отключена, а не насилена.

Джад не каза нищо.

Макгрийви продължи.

— Току що ни казахте, че единствените хора, притежавали ключове за тази брава, сте били вие и Керъл. А ключът на Керъл е у нас. Помислете добре, доктор Стивънс. Кой освен вас има ключ за тази врата?

— Никой.

— Тогава как предполагате, че са влезли тези хора?

И Джад изведнъж му проблясна.

— Направили са копие от ключа на Керъл, когато са я убили.

— Възможно е — призна Макгрийви. Студена усмивка докосна устните му. — Ако те са направили копие, тогава трябва да открием остатъци от парафин по ключа. Ще го предам на лабораторията за изследване.

Джад кимна. Беше извоювал победа, на която обаче не беше съдено да преживее много.

— И така — започна Макгрийви, — според вас двама мъже — ще приемем за момента, че няма замесена жена — са притежавали копие на ключа, c помощта на който се вмъкват в кабинета ви, за да ви убият. Така ли е?