Голо лице - Страница 33

Подсмърчане.

— Иска ми се да не ми се налага да ходя на това дяволско четене.

Тишина.

— Е… горе главата. До следващата седмица, сладур.

Джад изключи магнитофона. Скийт Гибсън, най-популярният и обичан американски комик, е трябвало да бъде приет в психиатрична клиника преди десет години. Любимото му занимание беше да спуква от бой млади и руси момичета от шоубизнеса и да предизвиква пиянски свади в баровете. Скийт беше дребен на ръст, но беше започнал като професионален боксьор, и знаеше как да причинява болка. Любимото му хоби беше да ходи по барове за хомосексуалисти, да завлича нищо неподозиращи гейове в мъжките тоалетни и там да ги пребива до безсъзнание. Няколко пъти беше залавян от полицията, но скандалите обикновено се потулваха. В края на краищата Скийт беше най-любимият американски комик, достатъчно параноиден, за да убие, и способен да го направи в пристъп на гняв. Но Джад не мислеше, че Скийт е достатъчно хладнокръвен да осъществи тази така строго планирана вендета. А точно в това лежеше ключът към загадката, почувствува Джад. Който и да се опитваше да го ликвидира, го правеше не сред пламъците на деформираната си психика, а със студена методичност и хладнокръвие. Един маниак.

Без да е луд.

Глава единадесета

Телефонът иззвъня. Обаждаха се от телефонната централа. Бяха успели да се свържат c всичките му пациенти c изключение на Ан Блейк. Джад благодари на телефонистката и затвори телефона.

Значи Ан щеше да дойде днес. Беше разтревожен от необяснимото щастие, което изпитваше при мисълта, че ще я види. А не трябваше да забравя, че тя идваше само защото като лекар я бе помолил да дойде. Седеше и си мислеше за Ан. Колко много знаеше за нея… и колко малко.

Постави лентата на Ан върху магнитофона и се заслуша. Беше запис на една от първите им беседи.

— Настанихте ли се добре, мисис Блейк?

— Да, благодаря ви.

— Отпуснахте ли се?

— Да.

— Стиснали сте си юмруците.

— Може би съм малко напрегната.

— Напрегната от какво?

Продължителна тишина.

— Разкажете ми за семейния си живот. Омъжена сте от няколко месеца.

— Да.

— Продължавайте.

— Омъжена съм за чудесен човек. Живеем в прекрасна къща.

— Що за къща е тя?

— Извънградска вила… Околността е вълшебна. До нея се стига по дълъг, криволичещ път. Най-отгоре на покрива стърчи един забавен бронзов петел със счупена опашка. Мисля че някакъв ловец го е прострелял преди много време. Дворът ни е около пет акра, като по-голямата част от тях са гора. Все едно че си сред природата.

— Обичате ли природата?

— Много.

— А вашият съпруг?

— Предполагам.

— Един мъж обикновено не купува пет акра земя в провинцията, ако не обича природата.

— Той обича мен. И да нямаше, пак щеше да я купи заради мен. Много е щедър.

— Хайде да си поговорим за него.

Тишина.

— Добре ли изглежда?

— Антъни е много красив.

Джад усети пристъп на ирационална и абсолютно непрофесионална ревност.

— Имате ли физическа съвместимост?

Все едно че пробваше c върха на езика си болен зъб.

— Да.

Представяше си я добре как изглежда в леглото: възбуждаща, женствена и всеотдайна. Господи, помисли си той, по-добре да сменя темата.

— Искате ли да имате деца?

— О, да.

— А вашият съпруг?

— Да, разбира се.

Продължителна тишина, нарушавана само от коприненото шумолене на магнитофонната лента.

— Мисис Блейк, вие дойдохте при мен като ми казахте, че сте изправена пред изключително тежък проблем. Касае се за вашия съпруг, нали?

Тишина.

— Добре, приемаме, че е така. От това, което ми казахте при предишните си посещения, разбирам, че вие се обичате, че сте си верни един на друг, че и двамата искате да имате деца, живеете в прекрасна къща, вашият съпруг е отличен бизнесмен, красив и ви глези. И сте омъжена едва от шест месеца. Страхувам се, че това наподобява малко стария анекдот, при който един пациент във вашата ситуация отива при лекаря и го пита: „Докторе, какъв ми е проблемът?“

Отново последва тишина, нарушавана единствено от безличното съскане на лентата. Накрая тя проговори:

— Много … много ми е трудно да говоря за това. Мислех си, че бих могла да го обсъждам c непознат човек, но… — и той трескаво си припомни как се беше извъртяла на кушетката, за да го погледне c големите си загадъчни очи — …се оказва, че е много трудно. Как да ви кажа… — тя заговори по-бързо, като очевидно се мъчеше да превъзмогне бариерите, които я бяха карали да мълчи до този момент — …подслушах неволно нещо и … и много лесно бих могла да си направя прибързани заключения.

— Нещо, свързано c личния живот на вашия съпруг? Някаква жена?

— Не.

— Тогава — свързано работата му?

— Да…

— Вие сте си помислили, че той е излъгал за нещо? Измамил е някой партньор при сделка?

— Нещо от този род.

Джад се почувствува на сигурна почва.

— И това е разклатило вярата ви в него. Показала ви се е негова тъмна страна, за която дори и не сте предполагали, че съществува.

— Аз…аз не мога да го осъждам. Просто усещам, че съм нелоялна към него дори и със самото си присъствие тук. Моля ви да не ми задавате повече въпроси за днес, доктор Стивънс.

И така беше завършил сеансът. Джад изключи магнитофона.

Значи съпругът на Ан въртеше съмнителни сделки. Или пък укриваше доходи и не плащаше данъци. Или пък беше принудил някого да банкрутира. Естествено, Ан би се възмутила. Тя беше природно справедлива жена. Вярата й в съпруга й се беше разклатила.

Помисли си за съпруга на Ан като за потенциален заподозрян. Той се занимаваше със строителен бизнес. Джад не го познаваше, но в каквото и да беше замесен, просто беше невъзможно да има каквото и да било общо със смъртта на Джон Хансън, Керъл Робъртс или самия Джад.