Голо лице - Страница 37

К оглавлению

37

Когато проговори, гласът му вече беше почти спокоен.

— Пратете ми картичка от Рим.

Тя дълго не отдели поглед от него.

— Моля ви, пазете се, Джад.

Той кимна, неспособен да проговори.

И тя си тръгна.


Джад чу телефона едва след третото прозвъняване.

— Ти ли си, докторе? — Беше Муди. Гласът му буквално преливаше от слушалката и пращеше от възбуда. — Сам ли си?

— Да.

Възбудата на Муди беше примесена c нещо, което Джад не беше в състояние да определи точно. Предпазливост? Страх?

— Докторе, помниш ли когато ти казах, че имам предчувствие кой може да се крие зад всичко това?

— Да…

— Оказа се, че съм бил прав.

Джад усети как го пронизва внезапен студ.

— Знаете кой е убил Керъл и Хансън?

— Да. Знам кой. Знам също и защо. Следващият си ти, докторе.

— Кажете ми…

— Не по телефона — прекъсна го Муди. — По-добре да се срещнем някъде и да поговорим. Елате сам.

ЕЛАТЕ САМ!

— Чувате ли ме? — запита Муди.

— Да — изрече бързо Джад.

Какво му беше казал Анджели? Каквото и да става, докторе, не се срещайте c него сам.

— Не можем ли да се срещнем при мен? — запита той, като се мъчеше да печели време.

— Мисля, че ме следят. Но успях да се изтръгна. Обаждам се от компанията за производство на месни пакетирани продукти „Файв Стар“. На Двадесет и Трета улица е, западно от Десето Авеню, близо до доковете.

Джад още не можеше да повярва, че Муди можеше да му готви капан. Реши да го изпита.

— Ще доведа Анджели c мен.

Гласът на Муди стана остър като бръснач.

— Няма да водиш никого. Идваш сам.

Значи беше истина.

Джад си представи дребния закръглен Буда от другата страна на линията. Простодушният му приятел, който му бъркаше в джоба всеки ден за петдесет долара ежедневни разноски плюс непредвидени разходи, за да подготви смъртоносен капан на клиента си.

Джад задържа гласа си спокоен.

— Добре — каза той. — Веднага тръгвам. — Реши да опита един последен изстрел. — Наистина ли сте сигурен кой се крие зад цялата работа, Муди?

— Абсолютно сигурен съм, докторе. Да си чувал някога за Дон Винтън?

И Муди затвори.

Джад остана прав до телефона, като се мъчеше да овладее урагана от емоции, разбушувал се в душата му. Погледна в бележника си за домашния номер на Анджели и го избра. Сигналът прозвуча пет пъти и Джад усети как го сграбчи внезапната паника, че Анджели можеше да не е у дома си. Щеше ли да събере смелост в себе си да отиде на срещата сам?

И в този момент Анджели вдигна слушалката.

— Хелоу? — Гласът му си беше все така дрезгав.

— Джад Стивънс се обажда. Току-що ми се обади Муди.

Гласът на Анджели изведнъж забърза.

— Какво каза?

Джад се поколеба, притиснат от последните си колебания за лоялност и — да, привличане към това дребно и дебело човече, което замисляше най-хладнокръвно убийството му.

— Поиска да се срещнем в компанията за производство на месни пакетирани изделия Файв Стар. Намира се на Двадесет и Трета улица близо до Десето Авеню. Каза ми да отида сам.

В смеха на Анджели отсъстваше дори и намек за веселост.

— Има си хас. Не си подавайте и главата от кабинета, докторе. Сега ще позвъня на лейтенант Макгрийви. Ще дойдем двамата да ви вземем.

— Добре — каза Джад.

Бавно постави слушалката върху телефона. Норман З. Муди. Простодушният Буда от телефонния указател. Джад почувствува пристъп на внезапна и необяснима тъга. Беше обикнал Муди. И му беше поверил живота си.

А Муди го чакаше, за да го убие.

Глава тринадесета

Двадесет минути по-късно Джад отключи вратата на кабинета си и пусна вътре Анджели и лейтенант Макгрийви. Очите на Анджели бяха зачервени и сълзяха. Гласът му беше дрезгав. Джад изпита за миг угризение на съвестта, че го беше измъкнал от леглото в това състояние. Макгрийви го поздрави c кратко и недружелюбно кимване.

— Разказах на лейтенант Макгрийви за телефонното обаждане на Муди — каза Анджели.

— Да-а. Да видим за какъв дявол става дума — изрече кисело Макгрийви.

Пет минути по-късно тримата препускаха през центъра към Уест Сайд в полицейска кола без опознавателни знаци. Анджели беше на кормилото. Слабият снеговалеж беше спрял и хилавите лъчи на слънцето от късния декемврийски следобед бяха пометени безжалостно от безмилостния фронт на буреносните облаци, нахлуващи откъм небето над Манхатън. В далечината се разнесе гръмотевичен тътен и миг след това блестящият меч на мълнията проряза здрача. Едри капки дъжд забарабаниха по предното стъкло. С напредването на колата през центъра на града небостъргачите започнаха да отстъпват място на дребни и захабени жилищни блокове, които сякаш се гушеха един в друг в опитите си да се спасят от ледения вятър.

Колата зави по Двадесет и трета улица, която водеше на запад към реката Хъдсън. Прекосиха обширен район от механични и ремонтни цехове и барове със съмнителна репутация, след което се заредиха цели квартали c гаражи, паркинги за тирове и транспортни компании. Още щом колата наближи ъгъла на Десето Авеню, Макгрийви нареди на Анджели да спре до тротоара.

— Слизаме тук — обърна се Макгрийви към Джад. — Муди каза ли ви дали ще има някой c него?

— Не.

Макгрийви разкопча връхната си дреха, като премести служебния си револвер във външния джоб. Анджели последва примера му.

— Дръжте се зад нас — заповяда Макгрийви на Джад.

Тримата закрачиха в дъжда, като се мъчеха да крият лицата си в яките на палтата. След половин квартал стигнаха до едно порутено здание c избеляла фирма над вратата на която пишеше:

Компания за производство на пакетирани месни продукти
37