Голо лице - Страница 39

Вече преваляше полунощ. Джад c последни сили разказваше за десети път историята c телефонното обаждане на Муди. Макгрийви седеше срещу него загърнат в палто и дъвчеше яростно края на пурата си. Накрая проговори.

— Четете ли детективски истории?

Джад го изгледа втренчено.

— Не. Защо?

— Ще ви кажа защо. Историята ви е прекалено правдоподобна, за да бъде истинска, доктор Стивънс. Още от самото начало започнах да си мисля, че сте затънали до шията. И ви го казах. Така че какво става? Изведнъж се превръщате в мишена, а не в стрелец. Първо твърдите, че ви блъска някаква кола…

— Той наистина беше блъснат от кола — напомни му Анджели.

— И полицай-новобранец ще ти го обясни — изръмжа Макгрийви. — Напълно е възможно да е било организирано от онзи, който играе комбина c нашия доктор тук. — Той се обърна към Джад. — После звъните по телефона на детектив Анджели и пищите c пяна на уста, че двама мъже се мъчат да вмъкнат в офиса ви и да ви убият.

— Те се вмъкнаха — каза Джад.

— Не, те не са се вмъкнали — изсумтя Макгрийви. — Използували са специален ключ. — Гласът му изведнъж се втвърди. — Вие казахте, че имало само два такива ключа за този офис — вашият и този на Керъл Робъртс.

— Точно така. Казах ви — те са направили копие на ключа на Керъл.

— Знам какво ми казахте. Наредих да направят парафинова проба. Ключът на Керъл никога не е бил копиран, докторе. — Той направи пауза, за да може Джад да осмисли думите му. — И след като споменатият ключ е у мен, тогава значи остава вашият, нали така?

Джад го гледаше, загубил дар слово.

— И след като не се хванах на вашата блестяща теория за изтървания маниак, наемате си детектив директно от телефонния указател, и той незабавно открива бомба, поставена в колата ви. Май само аз не съм успял да я видя, защото вече я няма. После решавате, че е крайно време да ми подхвърлите поредния труп, така че връзвате Анджели по телефона c поредния номер за някаква си среща c Муди на потайно място, където щял да ви съобщи кой стои зад всички тия мистериозни опити да ви светят маслото. И какво става? Идваме тук и що да видим — вашият човек увиснал на куката.

Джад почервеня от гняв.

— Нямам вина за това, което се случи.

Макгрийви го изгледа c продължителен и твърд поглед.

— Знаете ли коя е единствената причина досега да не съм ви пъхнал в дранголника? Защото не съм открил още и следа от мотив в цялата тая гадост. Но аз ще го открия, докторе. Обещавам ви.

И той се надигна от мястото си.

Джад изведнъж си спомни какво искаше да му съобщи.

— Почакайте! — каза той. — Какво ще кажете за Дон Винтън?

— Кой е тоя Дон Винтън?

— Муди каза, че той стоял зад цялата тази история.

— Познавате ли някого на име Дон Винтън?

— Не — каза Джад. — Аз… аз предполагам, че е известен на полицията.

— Никога не съм чувал за такъв.

Макгрийви се обърна към Анджели. Анджели поклати глава.

— Окей. Изпрати запитване за Дон Винтън до ФБР, Интерпол, до полицейските шефове във всички големи американски градове. — Той изгледа Джад. — Сега доволен ли сте?

Джад кимна. Който и да се криеше зад всичко това, не можеше да не е регистриран в полицията. Едва ли щеше да представлява проблем да го идентифицират.

И отново Муди зае съзнанието му със своите непретенциозни афоризми и ум като бръснач. Сигурно го бяха проследили до фабриката. Беше немислимо да е казал и на някой друг за срещата им; спомни си за изключителната настойчивост в гласа му. Сега поне знаеха името на човека, когото търсеха.

Praemonitus, praemunitas.

Предупреден, въоръжен.

Убийството на Норман З. Муди изпълни първите страници на вестниците още на следващата сутрин. Джад си купи един по пътя към кабинета. Споменаваха накратко и него като свидетел, открил заедно c полицията тялото, но Макгрийви не беше допуснал и един излишен ред. Държеше вестникарите на максимална дистанция. Джад се зачуди какво ли щеше да си помисли Ан.

Беше събота, денят в който той правеше обичайната си обиколка в клиниката, но се беше обадил и помолил някой да го смени. Качи се сам в асансьора и се постара да не срещне никого в коридора. Питаше се дори още докато вървеше колко време може да издържи човек като него в непрекъснатото напрежение убиецът да направи поредния си опит.

Поне пет пъти сутринта посяга към слушалката, неспособен да овладее възбудата си, но всеки път успяваше да се сдържи. Искаше да пита Анджели дали са открили кой се крие зад името Дон Винтън. Анджели сигурно щеше да му се обади веднага щом научеше нещо. Джад се питаше какъв ли мотив можеше да има този човек, за да желае така страстно смъртта му. Възможно беше да се окаже негов стар пациент отпреди години, вероятно по времето когато беше практикуващ лекар по болниците. Някой, който считаше, че Джад го беше ощетил или наранил по някакъв начин. Но той не си спомняше за такъв пациент c такова име.

По обяд чу, че някой да прави опит да отвори вратата от коридора към приемната му. Беше Анджели. Джад не можеше да прочете нищо по изражението на лицето му, само дето то изглеждаше още по-изтощено и изпито в сравнение c предния ден. Носът му беше зачервен и надут от непрекъснато подсмърчане. Влезе в кабинета му и уморено се отпусна в едно кресло.

— Научихте ли нещо за Дон Винтън? — запита нетърпеливо Джад.

Анджели кимна.

— Получихме обратни телекси от ФБР, полицейските шефове от всички големи градове в Съединените Щати, и Интерпол. — Джад кимна безмълвно, останал без дъх. — Дори и не са чували това име.

Джад се втренчи в Анджели, неспособен да повярва на ушите си; усети изведнъж как стомахът му пропадна някъде.