Голо лице - Страница 54

ДеМарко беше започнал да прави кръгове около него, докато говореше, и всеки път, когато ДеМарко беше зад гърба му, Джад несъзнателно се свиваше.

— Правите грешка, ако… — започна Джад.

— Не. Знаете ли кой допусна грешката? Ани. — Той изгледа отгоре до долу Джад. Гласът му съдържаше искрено учудване. — Как въобще е могла да допусне дори и за миг, че вие сте по-добър от мен?

Братята Вакаро изсумтяха.

— Ти си нищожество. Един педал, който гние всеки ден в кабинета си и прави — колко? Трийсет бона годишно? Петдесет? Сто? Аз правя много повече само за седмица. — Маската на ДеМарко бързо се изхлузваше от лицето му под непоносимия натиск на чувствата. Започваше да говори c къси, избухливи изречения; красивите му черти се покриваха c грозна патина. Само Ан беше успяла да го зърне зад фасадата му. Джад гледаше оголеното лице на един параноичен убиец. — Ти и тая малка putana сте се чукали!

— Не сме се чукали — каза Джад.

ДеМарко го наблюдаваше c блестящи очи.

— Нищо ли не означава за вас?

— Казах ви. Тя е просто един от пациентите ми.

— Окей — каза накрая ДеМарко. — Кажете й го тогава.

— Какво да й кажа?

— Че не давате пет пари за нея. Ще й предам да слезе долу. Искам да си поговорите насаме.

Пулсът на Джад изведнъж се ускори. Щеше да има възможност да спаси себе си и Ан.

ДеМарко махна c ръка и мъжете излязоха в коридора. ДеМарко се обърна към Джад. Дълбоките му черни очи бяха притворени. Той се усмихна меко; отново бе сложил маската.

— Ани ще живее дотогава, докато бъде в неведение. Вие ще я убедите да тръгне c мен за Европа.

Джад усети устата му изведнъж да пресъхва. Очите на ДеМарко сияеха триумфално. И Джад разбра защо. Защото беше подценил своя противник.

Фатално.

ДеМарко не беше шахматен играч, и въпреки това бе имал достатъчно ум да съобрази, че държи фигура, която прави Джад безпомощен. Ан. Какъвто и ход да направеше Джад, тя все щеше да е изложена на опасност. Убедеше ли я да тръгне за Европа c ДеМарко, означаваше животът й да бъде заплашен. Той не вярваше, че ДеМарко ще й подари живота. Коза Ностра нямаше да му позволи. В Европа ДеМарко щеше да инсценира „нещастен случай“. Но ако Джад й кажеше да не тръгва, ако тя откриеше какво ще му се случи, щеше да се опита да се намеси, а това означаваше моментална смърт за нея. Спасение нямаше: само избор между два капана.

Ан беше проследила от прозореца на спалнята си на втория етаж пристигането на Джад и Анджели. В един възбуден миг беше повярвала, че Джад идва да я вземе със себе си, да я освободи от ужасната ситуация, в която се бе озовала. Но после бе видяла Анджели да изважда револвера си и да подкарва Джад към къщата.

През последните четиридесет и осем часа беше научила цялата истина за своя съпруг. Преди това бяха съществували само някакви неясни и бледи подозрения, толкова неясни, че се беше опитала да ги отхвърли настрани. Всичко започна преди няколко месеца, когато беше на театър в Манхатън, но се беше върнала неочаквано по-рано у дома, защото звездата се беше оказала мъртвопияна и завесата я бяха спуснали по средата на второто действие. Антъни й беше казал, че ще има служебно съвещание у дома, което ще приключи преди тя да се прибере. Но когато се върна, съвещанието още не беше свършило. И преди изненаданият й съпруг да успее да затвори вратата на библиотеката, тя успя да чуе някой да гневно да крещи:

— Аз съм „за“ да ударим фабриката довечера и да ликвидираме мръсните копелета веднъж и завинаги!

Самата фраза, безжалостният външен вид на непознатите мъже и увещанията на Антъни при появата й бяха успели да я разтревожат дълбоко. Тя се беше оставила да я убеди c наивни приказки само защото отчаяно искаше да бъде убедена. През шестте месеца на нейния брак той се бе проявявал като внимателен и грижовен съпруг. От време на време в очите му бяха проблясвали мълнии, но всеки път бързо бе успявал да се вземе в ръце.

Няколко седмици след случая c театъра вдигна телефонната слушалка и неволно стана свидетел на разговора на Антъни по дериватния телефон:

— Довечера ще прехващаме пратка от Торонто. Вземи някой c теб да вземе мярката на пазача. Не е от нашите.

И тя бавно бе пуснала слушалката, цялата разтърсена.

„Ще прехващаме пратка“… „да вземе мярката на пазача“… Звучаха зловещо, но може и да бяха съвсем невинни работни фрази. И тя се зае много внимателно и сякаш така между другото да разпитва Антъни за бизнеса му. Сякаш блъсна челото си в желязна стена. Съпругът й се бе превърнал в побеснял непознат, който я предупреди да си гледа къщата и да не му се бърка в бизнеса. Скандалът беше много голям и на следващата вечер той й подари една изключително скъпа огърлица и нежно поиска прошка.

Месец по-късно се случи и третият инцидент. Една сутрин Ан се събуди в четири сутринта от силно хлопване на вратата. Тя се загърна в един пеньоар и слезе по стълбите да провери какво е станало. Чу да се разнасят гневни възгласи от библиотеката. Приближи се до вратата, но спря, като видя Антъни в стаята да говори c половин дузина непознати мъже. Уплашена, че той ще се ядоса, ако я види, тя бързо се дръпна назад и се качи обратно в спалнята си. На сутринта докато закусваха го запита как е спал.

— Чудесно. Както се проснах в десет — та чак до сутринта.

И Ан разбра, че е загазила. Нямаше представа точно как или колко сериозно. Знаеше само, че съпругът й я беше излъгал поради някакви свои съображения, които тя не можеше да проумее. Какъв бизнес можеше да върти в четири часа сутринта толкова потайно и c хора, които приличаха на всичко друго, само не и на почтени бизнесмени? Беше я страх да повдига отново въпроса пред Антъни. Започна да я обхваща паника. Нямаше и никой, c когото да сподели страховете си.