Голо лице - Страница 13

Може би ако Бърк беше дошъл при него преди шест месеца… И изведнъж една мисъл вледени съзнанието му. Не беше ли се превърнал вече Харисън Бърк в убиец? Възможно ли беше той да е замесен в убийствата на Джон Хансън и Каръл Робъртс? И Бърк, и Хансън бяха негови пациенти. Нищо чудно да се бяха засичали при него. В последните месеци няколко пъти приемните часове на Бърк се бяха случвали след тези на Хансън. А Бърк си имаше навика да закъснява редовно. Можеше да се е сблъскал няколко пъти в коридора c Хансън. Това би било достатъчно да се задейства параноята му, да го накара да си помисли, че Хансън го преследва по петите и го заплашва. При случая c Каръл пък Бърк я виждаше всеки път когато идваше в кабинета му. Беше ли възможно болният му разум да е изтълкувал присъствието й като заплаха за живота му и да е решил да я премахне? От колко време в действителност беше болен Бърк? Съпругата му и трите му деца бяха изгорели в пламъците на случаен пожар. Случаен ли? Трябваше да провери това.

Отиде до вратата към приемната и я отвори.

— Заповядайте — каза той.

Ан Блейк се изправи грациозно и се отправи към него c топла усмивка върху лицето. Джад изпита същото разтърсващо чувство, както и когато я беше видял преди няколко седмици. Тогава за пръв път откакто бе загинала Елизабет усети дълбоко емоционално привличане към жена.

Двете изобщо не си приличаха. Елизабет имаше руса коса, дребна фигурка и сини очи. Ан Блейк беше c черна коса и невероятни виолетови очи, обрамчени от дълги и тъмни ресници. Беше висока, със стройна и вълшебно оформена фигура. Притежаваше жив разум и класическа патрицианска простота, които биха я направили да изглежда недостъпна, ако не беше топлината в очите й. Гласът й беше нисък и мек, със съвсем лека дрезгавина.

Беше на около двайсет и пет години. Несъмнено беше най-красивата жена, която Джад някога беше срещал. Но имаше и още нещо освен красотата, което го беше пленило. Това беше присъствието на една почти осезаема сила, която го привличаше към нея, някаква необяснима реакция, която го караше да се чувства като че ли я познава от цяла вечност. Чувства, за които си беше мислил, че са умрели безвъзвратно, отново изплуваха, като го изненадваха със своята виталност.

Тя се бе появила в кабинета му преди три седмици без предварителен час. Каръл й беше обяснила, че денят му е запълнен до краен предел и физически му е невъзможно да приеме нов пациент. Но Ан спокойно беше попитала дали може да изчака. Беше престояла два часа в приемната, докато накрая Каръл се беше съжалила над нея и я въведе при Джад. Спомни си, че я беше помолил да седне, а тя му се бе представила. Ан Блейк. Домакиня. Джад я беше запитал какъв е проблемът й. Тя се беше поколебала, преди да отговори, че не може да каже със сигурност. Дори не беше сигурна дали въобще има някакъв проблем. Неин близък лекар й бил споменал, че Джад е един от най-блестящите психоаналитици в страната, но когато той се беше заинтересувал за името на колегата си, тя деликатно премълча. Но каквото и да твърдеше Ан, Джад беше сигурен, че е взела името му от телефонния указател.

Беше се опитал да й обясни, че му е абсолютно невъзможно да я поеме, програмата му беше запълнена до край. Предложи й да я препоръча на поне половин дузина добри психоаналитици. Но Ан беше непреклонна. Искаше той да я лекува. Накрая Джад вдигна ръце. Изглеждаше абсолютно нормална, ако не се смяташе леката й напрегнатост, която очевидно се дължеше на някакъв лесно разрешим проблем. За пръв път наруши правилото си да не приема пациенти без препоръката на друг лекар и дори се отказа от почивката си на обяд, за да започне лечението й. През изминалите три седмици се беше появявала два пъти седмично и въпреки това Джад знаеше за нея почти толкова, колкото и първия път. Но за сметка на това пък разбра още нещо за себе си — беше влюбен. За пръв път след смъртта на Елизабет.

По време на първия им сеанс Джад запита дали обича съпруга си, като се ненавиждаше за желанието си тя да каже „не“. Но тя потвърди.

— Да. Той е почтен мъж и много силен.

— Мислите ли за него като за баща? — беше я запитал Джад.

Ан беше втренчила невероятните си виолетови очи в него.

— Не. Не съм търсила бащинска фигура. Имах прекрасно и щастливо детство.

— Къде сте родена?

— В Ривиър, малко градче близо до Бостън.

— И двамата ви родители са още живи?

— Татко е жив. Мама почина от сърдечен удар, когато бях на дванайсет години.

— Добри ли бяха взаимоотношенията на родителите ви?

— Да. Те се обичаха много.

Ти си най-яркото доказателство за това, помисли си щастливо Джад. При всичките болестни отклонения и нещастия, на които беше ставал свидетел ежечасно до този момент, тя приличаше на глътка кристален априлски въздух.

— Имахте ли брат или сестри?

— Не. Бях единствено дете. И много разглезено при това.

И тя му се усмихна. Беше открита, сърдечна усмивка, без всякакво лукавство или превземка.

Разказа му, че е живяла в чужбина c баща си, който работил за държавния департамент, и след като се оженил повторно, отишла да работи в ООН като преводачка. Владееше перфектно френски, италиански и испански. Срещнала бъдещия си съпруг на Бахамските острови, когато била на почивка там. Притежавал строителна фирма. Отначало не била привлечена особено от него, но той бил упорит и постоянствуващ поклонник. Оженили се два месеца след първата им среща. От деня на сватбата им били изминали шест месеца до този момент. Живеели в едно имение в Ню Джърси.

Това беше всичко, което Джад успя да научи през шестте сеанса на лечение. Още нямаше и най-малката представа за това какво представлява проблемът й. Явно съществуваше някаква спънка от емоционално естество, която не й позволяваше да му разкаже. Спомни си някои въпроси които й беше задал по време на първия им сеанс.