Голо лице - Страница 43

— Тери, изслушай ме! Някой иска да ме убие!

Очите й се разшириха в бавно осъзната изненада. Дали играеше или беше искрена? Припомни си изпълненията й, които беше видял при едно от последните й представления. Беше добра актриса, но само толкова.

— За Бога! Кой… кой иска да те убие?

— Може да е някой измежду пациентите ми.

— Господи, но защо?

— Точно това се опитвам да разбера, Тери. Някой от твоите приятели някога да ти е говорил за убийство? Под формата на игра при някое парти, за забавление?

Тя поклати глава.

— Не.

— Познаваш ли човек на име Дон Винтън?

Той я наблюдаваше отблизо.

— Дон Винтън? Хм. Трябва ли да го познавам?

— Тери… какво мислиш за убийството?

Тялото й потръпна слабо, но забележимо. Държеше я за китките и усети как се ускори пулсът й.

— Възбужда ли те убийството?

— Не знам.

— Помисли си — настоя Джад. — Не те ли възбужда мисълта за него?

Пулсът й започна да бие прекъслечно.

— Не! Разбира се, че не!

— Защо не ми каза за оня мъж, когото си убила в Холивуд?

Без всякакво предупреждение тя стрелна ноктите си към лицето му. Той успя да я сграбчи за китките.

— Мръсен кучи син! Това беше преди двайсет години! …Значи затова си дошъл! Махай се оттук! Изчезвай!

Тя се свлече на пода и захлупи лице в хълцаща истерия.

Джад я наблюдава известно време. Тери беше способна да изпадне в убийствена треска. Нейната несигурност, пълната липса на способност за самопреценка я правеха идеалното оръдие на всеки, решен да се възползува от нея. Тя беше като парче влажна глина в канавката. Този, който я вдигнеше от калта, можеше да извае от нея прекрасна статуя или смъртоносно оръжие — според скулптора. Целият въпрос беше: „Кой я беше използувал последен? Дон Винтън?“

Джад се изправи.

— Съжалявам — каза той.

Излезе излезе от розовия апартамент.

Брус Бойд обитаваше къща в една малка уличка близо до парка в Гринуич Вилидж. Вратата се отвори от филипинец-иконом в бяло сако. Джад съобщи името си и беше поканен да почака във фоайето. Икономът изчезна. Минаха десет минути, после станаха петнайсет. Джад потисна раздразнението си. Може би трябваше предварително да предупреди Анджели къде отива. Ако теорията му беше вярна, следващият опит да му отнемат живота щеше да стане много скоро. А този път атакуващият едва ли щеше да си позволи да пропусне.

Икономът се появи отново.

— Заповядайте, мистър Бойд ще ви приеме — каза той.

Поведе Джад нагоре по стълбата към един обзаведен c вкус кабинет и после дискретно излезе.

Бойд седеше зад едно бюро и пишеше. Беше красив мъж c остри, деликатни черти, орлов нос, и чувствена, пълна уста. Косата му беше руса и къдрава. Когато видя Джад, се изправи на крака. Беше висок шест фута и три инча c гърди и рамене на професионален футболист. Джад си спомни словесното описание което беше направил на убиеца. Бойд напълно се вместваше в него. Джад усети още по-голяма тревога от безгрижието си, загдето не се беше обадил на Анджели.

Гласът на Бойд беше обработен и културен.

— Простете ми, че ви накарах да почакате, доктор Стивънс — произнесе той c приятен глас. — Аз съм Брус Бойд. — И той протегна ръка.

Джад протегна в отговор своята и Бойд го удари в устата c всичката сила на гранитния си юмрук. Ударът беше абсолютно неочакван и го отхвърли назад върху лампата и той я прекатури, като падна върху нея.

— Съжалявам, докторе — каза Бойд, като го гледаше отгоре над него. — Заслужавахте си го. Бяхте много досаден, не е ли така? Станете и ще ви направя едно питие.

Джад се опита да тръсне глава. Направи опит да се надигне от пода. Беше се изправил наполовина когато Бойд го ритна в слабините c върха на обувката си и Джад отново се просна на пода в гърчеща агония.

— Очаквах да ме потърсите — каза Бойд.

Джад погледна през заслепяващата вълна от болка извисилата се над него гигантска фигура. Опита се да проговори, но от устата му не можа да се изтръгне и звук.

— Не се опитвайте да говорите — изрече съчувствено Бойд. — Сигурно много ви боли. Знам защо сте дошли. Искате да ме разпитате за Джони.

Джад закима и Бойд го ритна в главата. Като през червена мъгла дочуваше гласа на Бойд стигащ, до ушите му през памучен филтър.

— Ние се обичахме до момента, в който се появихте вие. Накарахте го да се чувствува ненормален. Накарахте го да мисли, че любовта ни е нещо долно и мръсно. А знаете ли кой я превърна в мръсно нещо, доктор Стивънс? Вие.

Джад усети нещо твърдо да се врязва в ребрата му и да разлива река от болка по вените му. Гледката пред него се обагри внезапно в разкошни цветове, сякаш главата му се беше изпълнила c трептящи дъги.

— Кой ви даде правото да обяснявате на хората какво е любовта, докторе? Седите си в офиса като някой Господ и проклинате всички, които не мислят като вас.

Не е вярно, разнесе се глас нейде из главата на Джад. Хансън никога не е имал правото на избор преди. Аз му дадох възможността да избира. И той не избра вас.

— Сега Джони е мъртъв — изрече русокосият гигант надвесил се над него. — Вие убихте моя Джони. И сега пък аз ще убия вас.

Джад усети поредния удар зад ухото си и започна бавно да се плъзга в морето на безсъзнанието. Някаква далечна част от съзнанието му наблюдаваше c отчетлив интерес как останалата бавно умира. Това малко изолирано островче на разума в съзнанието му продължаваше да функционира и импулсите му проблясваха c отслабващите мисловни процеси. Укоряваше се, че не беше успял да разгадае навреме загадката. Беше предполагал, че убиецът е латински тип, а той се оказа блондин. Беше си мислил, че не е хомосексуалист, и бе сгрешил. Беше открил маниака убиец и сега щеше да умре.