Голо лице - Страница 50

— Дон Винтън.

Дребният свещеник се взря в Джад и след секунда лицето му разцъфна в широка усмивка.

— Don Vinton!

Управителят приближаваше c бърза крачка c откровено враждебна физиономия. Джад кимна окуражително на свещеника. Дребният свещеник посочи към момчето:

— Don Vinton — голям шеф.

И изведнъж всичко си дойде на мястото.

Глава двадесета

— Полека, полека — изрече дрезгаво Анджели. — Не мога да разбера и думичка от това, което ми казвате.

— Извинете ме — каза Джад. Той си пое дълбоко дъх. — Вече знам всичко! — Беше такова облекчение да чуе гласа на Анджели по телефона, че почти беше започнал да фъфли. — Знам кой се опитва да ме убие. Знам кой е Дон Винтън.

В гласа на Анджели се появи скептична нотка.

— Ние не успяхме да открием никакъв Дон Винтън.

— А знаете ли защо? Защото това не е той, а кой.

— Можете ли да говорите малко по-бавно?

Гласът на Джад трепереше от възбуда.

— Дон Винтън не е име, а италиански израз, който означава „големият шеф“. Това се опитваше да ми обясни Муди. Че Големият шеф е по петите ми.

— Нищо не разбирам, докторе.

— На английски това е безсмислица — каза Джад, — но когато го произнесете на италиански, не ви ли говори нещо това? Организация от убийци, ръководена от Големия шеф?

Анджели мълча доста време, преди да проговори.

— Коза Ностра?

— Че кой друг е в състояние да събере група от убийци c такива оръжия? Киселина, бомби… пистолети! Спомняте ли си, когато ви казах, че мъжът, когото търсим, е южноевропеец? Той е италианец.

— Това е пълна безсмислица. За какво е притрябвало на Коза Ностра да ви убива?

— Нямам абсолютно никаква представа, но знам, че съм прав. И то напълно съвпада c онова, което ми каза Муди. Той ми каза, че има специална група, изпратена да ме убие.

— Това е най-налудничавото твърдение, което някога съм чувал — каза Анджели. Последва пауза, след която добави — Но предполагам, че може да се окаже вярно.

Джад изведнъж усети голямо облекчение. Ако и Анджели беше отказал да го изслуша, нямаше към кого другиго да се обърне.

— Да сте споделяли откритието си c някой друг?

— Не — възмути се Джад.

— В никакъв случай не го правете! — Гласът на Анджели беше изключително настойчив. — Ако се окажете прав, тогава животът ви е в опасност. Не се приближавайте до апартамента или кабинета си.

— Няма — обеща Джад. Той изведнъж си спомни. — Знаехте ли, че Макгрийви има заповед за арестуването ми?

— Да. — Анджели се поколеба. — Ако Макгрийви ви арестува, никога няма да стигнете жив участъка.

Господи! Значи се беше оказал прав за Макгрийви. Но въпреки това пак не можеше да повярва, че лейтенантът стои зад всичко това. Имаше някой друг зад него, който му казваше какво да прави… Дон Винтън, Големия шеф.

— Чувате ли ме?

Устата на Джад изведнъж пресъхна.

— Да.

Някакъв мъж в сиво палто застана до телефонната кабина в която говореше Джад. Дали не го беше виждал малко преди това?

— Анджели…

— Да?

— Не знам кои са другите. Не знам как изглеждат. Как да остана жив, докато ги хванат?

Мъжът до телефонната кабина го гледаше втренчено.

Гласът на Анджели отново изпълни слушалката.

— Отиваме направо във ФБР. Имам там приятел c големи връзки. Той ще се погрижи да бъдете охраняван, докато приключи всичко. Окей?

— Окей — каза благодарно Джад.

Усещаше как коленете му започваха да се подгъват.

— Къде се намирате?

— В една телефонна кабина в долното фоайе в сградата на Пан Америкън.

— Не мърдайте оттам. Дръжте се там, където има много хора. Веднага тръгвам.

Последва изщракване от другата страна на линията, когато Анджели затвори.

Той остави телефона на бюрото в стаята на детективите; изпитваше дълбоко гадене. С годините беше привикнал да си има работа c измета на човешкото общество — убийци, насилници, всякакви изроди, и постепенно c времето си беше изработил някаква защитна броня, която поддържаше вярата му в първичното достойнство и хуманност на човека.

Но продажното ченге беше нещо доста по-различно.

Продажното ченге беше поквара, която разлагаше c докосването си всичко в участъка, то омърсяваше всичко онова, за което порядъчните полицаи воюваха и загиваха.

Залата беше изпълнена от тропот на обуща и възбудени гласове, но той не чуваше нищо. Двама униформени полицаи я прекосиха, водейки със себе си налян до козирката гигант в белезници. Единият от тях беше c насинено око, а другият придържаше кърпичка до разбития си нос. Ръкавът на униформата му беше разпран до средата. Щеше да плати за поправката от джоба си. Тези мъже бяха готови да рискуват живота си всеки миг от денонощието. Но не това излизаше на първа страница на вестниците. Големите заглавия винаги се отнасяха за корумпираните полицаи. Един единствен корумпиран полицай беше достатъчен да окаля всички останали. Неговият собствен партньор.

Той се изправи уморено и закрачи по стария коридор към стаята на капитана. Почука веднъж и влезе вътре.

Зад едно разнебитено бюро, надупчено от безброй угарки от пури, седеше капитан Бертели. В стаята освен него бяха и двама мъже от ФБР в цивилни костюми. Капитан Бертели вдигна глава при отварянето на вратата.

— Е?

Детективът кимна.

— Всичко се потвърждава. Фирменият пазач каза, че той е дошъл и взел ключа на Керъл Робъртс от дежурното шкафче в сряда следобед и го върнал късно вечерта на същия ден. Ето защо парафиновата проба се оказа отрицателна — влязъл е в кабинета на доктор Стивънс c оригинален ключ. Пазачът не го повдигнал на въпрос, защото знаел, че той работи по случая.