Голо лице - Страница 52

— А доктор Стивънс?

— Бил в колата c Анджели. Жив. Не се тревожете, ще го открият.

Макгрийви извади две пури. Протегна едната на Съливан, който я отказа, другата на Бертели, и пъхна отказаната между зъбите си.

— Имаме малко бонификация. Докторът досега вади нечуван късмет. — Той драсна клечка кибрит и запали двете пури. — Преди малко разговарях c един негов приятел — доктор Питър Хадли. Доктор Хадли ми каза, че преди няколко дни отишъл да вземе Стивънс от офиса му и заварил там Анджели c револвер в ръката. Анджели му изтърсил някаква измишльотина, че очаквали да е някакъв крадец. Моето предположение е, че пристигането на доктор Хадли е спасило живота на Стивънс.

— Кога успяхте за пръв път да се доберете до Анджели? — запита Съливан.

— Преди време получих две съобщения, че цедял някакви търговци — каза Макгрийви. — И когато отидох да проверя, едната от жертвите не искаше да говори. Бяха наплашени, макар че тогава не ми беше ясно защо. Не споменах нищо на Анджели, само започнах да го наблюдавам по-отблизо. Когато стана убийството на Хансън, Анджели дойде при мен и ме попита дали ще го приема да работим заедно по случая. Разказа ми някаква сърцераздирателна история колко ме обожавал и колко отдавна мечтаел да работим заедно. Досещах се, че си има нещо наум, и c разрешението на капитан Бертели започнах игра c него. Не беше за чудене, че иска да работи по случая — беше затънал в него до шията! В онзи момент не бях сигурен дали доктор Стивънс беше замесен в убийствата на Хансън и Керъл Робъртс, но реших да го използувам, за да примамя Анджели. Предявих едно идиотско обвинение срещу Стивънс и казах на Анджели, че ще прикача убийствата на доктора. Разсъдих, че ако Анджели сметне, че се е отървал, щеше да се отпусне и да стане безгрижен.

— Така ли стана?

— Не. Анджели направо ме сбърка c усилията си да отърве Стивънс от затвора.

Съливан вдигна озадачен поглед към него.

— Но защо?

— Защото кроеше планове да го ликвидира и ако Стивънс попаднеше в затвора, нямаше как да се добере до него.

— Когато Макгрийви започна да затяга хватката си — каза капитан Бертели, — Анджели дойде при мен да докладва, че Макгрийви се опитвал да окачи въжето на шията на доктора.

— Тогава вече се уверихме напълно, че сме на прав път — каза Макгрийви. — Стивънс нае един частен детектив на име Норман Муди. Аз го проверих и установих, че той се е сблъсквал c Анджели още преди това, когато един от клиентите му бил натопен от Анджели c обвинение в трафик на наркотици. Муди твърдеше, че всичко било инсценирано. Сега вече мога c чиста съвест да потвърдя, че Муди е бил прав.

— Значи Муди е имал късмет да отгатне отговора още в самото начало.

— Не е било само късмет. Муди имаше ум като бръснач. И знаеше, че Анджели има пръст в цялата работа. Когато откри бомбата в колата на доктор Стивънс се обърна към ФБР за помощ.

— Страхувал се е, че ако се намеси Анджели, то тогава той ще се опита да го премахне?

— Така предполагам. Но някой е направил пропуск и копие от доклада попада в Анджели. Тогава разбира, че Муди е по следите му. Първата действителна следа беше съобщението на Муди за „Дон Винтън“.

— Прозвище, използувано от Коза Ностра за „Големия шеф“.

— Да. Поради някакви причини някой от големите шефове на Коза Ностра искаше да премахне доктор Стивънс.

— Върнах се обратно при търговците, които Анджели беше притиснал, за да ги издои. Когато само споменах Коза Ностра те изпаднаха в паника. Анджели работеше за една от фамилиите в Коза Ностра, но се полакоми и започна да върти свой бизнес.

— Че за какво ще е притрябвало на Коза Ностра да убива доктор Стивънс? — запита Съливан.

— Не знам. Пробвахме няколко възможни обяснения. — Макгрийви уморено въздъхна. — Претърпяхме два провала. Анджели се отърва от опашките, които му бяхме прикачили, а доктор Стивънс избяга от болницата, преди да успея да го предупредя за Анджели и да го скрия на безопасно място.

Централата отново замига в червено. Един оператор пое повикването и се вслуша за момент.

— За капитан Бертели.

Бертели сграбчи резервния телефон.

— Капитан Бертели слуша. — Подържа слушалката до ухото си, после бавно я пусна върху телефона и се обърна към Макгрийви. — Изтървали са ги.

Глава двадесет и втора

Антъни ДеМарко притежаваше мана.

Джад усещаше изгарящата мощ на излъчването му, прииждащо на вълни, които го удряха c осезаема сила. Ан не беше преувеличила c твърдението си, че нейният съпруг е красив.

ДеМарко имаше класическо римско лице със съвършен профил, въгленовочерни очи, и привлекателни сиви кичури в иначе гъстата черна коса. Беше по средата между четиридесетте и петдесетте, висок и атлетичен, движеше се c котешка грация. Гласът му беше дълбок и магнетичен.

— Ще пийнете ли, докторе?

Джад поклати глава, омаян от мъжа пред него. Всеки би се заклел, че ДеМарко е абсолютно нормален и очарователен мъж, съвършеният домакин, приветствуващ почетен гост.

Бяха пет човека в богато украсената библиотека. Джад, ДеМарко, детективът Анджели, и двамата мъже, които се бяха опитали да убият Джад в апартамента му, Роки и Ник Вакаро. Бяха образували кръг около Джад. Взираше се в лицата на врага c мрачно задоволство. Най-после знаеше c кого беше воювал. Ако можеше да използува тази дума. Беше влязъл сам в капана на Анджели. Дори още по-лошо. Беше му телефонирал и го беше помолил да дойде да го спаси! Анджели, този Юда, който го заведе в кланицата.

ДеМарко го изучаваше c явен интерес, черните му очи буквално дълбаеха тези на Джад.