Голо лице - Страница 56

К оглавлению

Той понижи гласа си:

— Ан…

— Свършихте ли малкия си разговор?

Джад се обърна стремително. ДеМарко беше влязъл в библиотеката без да го усети. Зад него бяха Анджели и братята Вакаро.

Ан се обърна към съпруга си.

— Да — каза тя. — Доктор Стивънс счита, че трябва да тръгна за Европа c вас. Ще последвам съвета му.

ДеМарко се усмихна и погледна Джад.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас, докторе.

Сияеше, излъчвайки топлина и огромното задоволство на човек, извоювал пълна победа. Сякаш невероятната енергия, протичаща през ДеМарко, можеше да се преобразува по желание от адското зло във всевъзмогваща и привличаща топлина. Не беше чудно, че Ан се бе почувствувала неотразимо привлечена от него. Дори и в този момент Джад отказваше да приеме, че грациозният и дружелюбен Адонис пред него беше хладнокръвен убиец психопат.

ДеМарко се обърна към Ан.

— Тръгваме рано сутринта, скъпа. Защо не се качиш горе да подготвяш багажа?

Ан се поколеба. Не искаше да изоставя Джад сам c тези мъже.

— Аз…

Тя погледна безпомощно към Джад. Той кимна кимна едва забележимо.

— Добре. — Тя протегна ръка на Джад. — Сбогом, доктор Стивънс.

Джад пое ръката й.

— Сбогом.

И този път наистина беше сбогом. Нямаше да има връщане. Джад я проследи c поглед как се обърна, кимна на останалите и излезе от стаята.

ДеМарко погледна след нея.

— Не е ли красива?

На лицето му се бе появило странно изражение. Любов, собственическо чувство… и още нещо. Съжаление? За това, което щеше да й стори?

— Тя не знае нищо за вашите истории — каза Джад. — Защо не я пуснете да си отиде?

Джад стана свидетел на почти мигновената промяна в ДеМарко. Обаянието изчезна без следа и ненавистта отново изпълни стаята, като течеше от ДеМарко към Джад без да засяга другите. На лицето на ДеМарко се появи възторжено, почти оргийно изражение.

— Да тръгваме, докторе.

Джад се огледа наоколо, като преценяваше шансовете си за бягство. ДеМарко определено предпочиташе да не го убива в дома си. Моментът беше сега или никога. Братята Вакаро го наблюдаваха със жадни погледи, очаквайки и най-малкото движение. Анджели стоеше до прозореца, c ръка на кобура.

— Аз не бих опитвал, ако бяха на ваше място — изрече меко ДеМарко. — Вие сте мъртъв, но ще стане както го искам аз.

Той побутна Джад към вратата. Останалите го заобиколиха и всички тръгнаха към фоайето на входа.

Ан стигна до горната площадка на стълбището, спря се и зачака, без да отделя поглед от коридора под нея. Скри се зад ъгъла като видя Джад и останалите да отиват към входната врата. Бързо се прибра в спалнята си и надникна през прозореца. Мъжете набутваха Джад в колата на Анджели.

Ан посегна към телефона и набра номера на централата. Секундите докато отговорят й се сториха цяла вечност.

— Централа, свържете ме c полицията! Бързо, спешно е!

В този момент нечия мъжка ръка се пресегна пред нея и натисна вилката на телефона. Ан нададе писък и се обърна. Ник Вакаро се извисяваше ухилен над нея.

Глава двадесет и трета

Анджели запали фаровете на колата. Беше още четири следобед, но слънцето се беше укрило някъде зад бухлатите облаци, затулили почти цялото небе и подбутвани от ледения вятър. Пътуваха повече от час.

На волана беше Анджели. Роки Вакаро седеше до него на предната седалка. Джад беше отзад c ДеМарко.

В началото Джад тайно се беше оглеждал дано зърне някоя случайна полицейска кола, c надеждата да направи някой отчаян жест, за да привлече вниманието им, но Анджели избираше само второстепенни пътища, по които почти нямаше движение. Профучаха през покрайнините на Мористаун, поеха по шосе 206 и се насочиха на юг към слабонаселените и мрачни равнини на централната част на Ню Джърси. Сивото небе се отвори и започна да ги засипва c дребен сух сняг, който забарабани ситно по предното стъкло.

— Намали скоростта — нареди ДеМарко. — Няма нужда да привличаме излишно вниманието на полицията.

Анджели послушно вдигна крак от педала на газта.

ДеМарко се обърна към Джад.

— Ето, в тия неща повечето хора правят грешки, защото не умеят да планират като мен.

Докторът огледа ДеМарко c клиничен поглед. Човекът съвсем явно страдаше от мегаломания; за него здравият смисъл или логиката не съществуваха. Беше невъзможно да се призове човечността в него. Джад отбеляза пълната липса на морал, която му позволяваше да убива без всякакви задръжки. Цялата картина беше ясна.

ДеМарко беше извършил убийствата собственоръчно; това беше прословутото сицилианско отмъщение, c което се изтриваше позора, който той мислеше, че съпругата му е нанесла на неговата личност и на Коза Ностра. Беше убил по погрешка Джон Хансън. След като Анджели му беше докладвал, че е сбъркал, той се беше върнал обратно в офиса, където заварил Керъл. Бедната Керъл! Тя не би могла да му даде лентите със записите от посещенията на мисис ДеМарко, защото не познаваше Ан под това име. Ако Демарко беше сдържал нервите си можеше да подсети Керъл за коя пациентка става дума; но болестта му го беше лишила изцяло от това качество и Керъл беше умряла от ужасна смърт. ДеМарко беше блъснал Джад c колата и по-късно беше отишъл c Анджели да го убие в кабинета му. Докторът си беше блъскал главата над факта защо не бяха влезли при него и не го бяха застреляли. Но едва сега проумя, че тъй като ДеМарко искрено вярваше в неговата вина, то те бяха решили да инсценират самоубийство причинено от разкаяние. Това щеше да предотврати всякакви полицейски разследвания.

И Муди… бедният Муди. Когато Джад му беше съобщил имената на детективите, които работеха върху случая, той си беше помислил, че рязката му реакция се отнася за Макгрийви, докато всъщност Муди беше визирал Анджели. Муди беше научил, че Анджели работи за Коза Ностра, и след като се беше заровил в случая…