Голо лице - Страница 57

Той отклони поглед към ДеМарко.

— Какво ще стане c Ан?

— Не се тревожете. Ще имам грижата за нея.

— Да-а — ухили се Анджели.

Джад усети пристъп на безсилен гняв.

— Голяма грешка направих, когато се ожених за човек извън фамилията — изрече мрачно ДеМарко. — Един страничен човек никога няма да го разбере.

Бяха навлезли в съвсем пуста и равнинна местност. Някаква фабрика се мяркаше в далечината.

— Още малко и пристигаме — обяви Анджели.

— Хубава работа свърши — похвали го ДеМарко. — Ще те скрием някъде, докато премине бурята. Къде искаш да отидеш?

— Флорида ми харесва най-много.

ДеМарко кимна одобрително.

— Няма проблеми. Ще останеш там при един човек от фамилията.

— Там познавам няколко страшни парчета — ухили се Анджели.

ДеМарко му върна усмивката в огледалото.

— Ще се върнеш c изпечен задник.

— Дано да е само c това.

Роки Вакаро се изсмя.

В далечината отдясно Джад съзря разпръснатите здания на фабрика, бълваща пушеци през комините си. След малко достигнаха малък страничен път, който водеше към фабриката. Анджели свърна в него и след няколко минути стигнаха до висока стена. Вратата беше затворена. Анджели натисна клаксона и някакъв мъж в шлифер и шапка се подаде иззад вратата. Той кимна щом видя ДеМарко, отключи вратата и я отвори широко. Анджели вкара колата и вратата се затвори зад тях.

Бяха пристигнали.

Лейтенант Макгрийви седеше в кабинета си в Деветнадесети полицейски участък и разглеждаше c тримата детективи, капитан Бертели и двамата агенти от ФБР списък c имена.

— Това е списък на фамилиите от Коза Ностра в източните щати. Всички подкапо и капо. Лошото е само това, че не знаем c кои е свързан Анджели.

— Колко време ще ни отнеме да направим обиски на всичките? — запита Бертели.

Обади се един от федералните агенти.

— Тук са изброени над шейсет имена. Ще ни трябват най-малко двайсет и четири часа, но дотогава… — Той спря.

— Но дотогава доктор Стивънс няма да е жив — довърши вместо него Макгрийви.

Млад униформен полицай се втурна през отворената врата, но рязко спря, като видя толкова хора.

— Какво има? — запита Макгрийви.

— От Ню Джърси не знаят дали това е важно, лейтенант, но вие сте ги помолили да докладват за всяко необичайно нещо. Една телефонистка получила обаждане от жена, която я молела да я свържат c полицейското управление. Казала, че било много спешно, и в този момент връзката прекъснала. Телефонистката изчакала, но повече не се обадили.

— Откъде е дошло обаждането?

— От едно градче на име Олд Тапан.

— Взела ли е номера?

— Жената затворила много бързо.

— Чудесно — каза кисело Макгрийви.

— Остави — обади се Бертели. — Сигурно някоя бабичка c оплакване, че котката й е изчезнала.

Телефонът на Макгрийви иззвъня c продължителен и тревожен сигнал. Той вдигна слушалката.

— Лейтенант Макгрийви слуша.

Другите в стаята видяха как лицето му се обтяга напрегнато.

— Добре! Кажи им да не мърдат, докато не пристигна. Тръгвам веднага. — И той заби слушалката върху телефона. — Екип на пътния патрул току що е забелязал колата на Анджели да пътува на юг по шосе 206, малко след Милстоун.

— Следят ли я? — запита го единият от федералните агенти.

— Патрулната кола се движела в противоположна посока. Докато успеят да обърнат, тя изчезнала. Познавам областта. Има само няколко фабрики. — Той се обърна към федералния агент. — Можеш ли да ми направиш бърза справка за имената на фабриките в онзи район и техните собственици?

— Веднага — каза той и посегна към телефона.

— Аз тръгвам — каза Макгрийви. — Обади ми се, когато свършиш. — Той се обърна към хората си. — Да тръгваме!

След секунда в стаята остана само агентът на ФБР, който говореше по телефона.

Анджели мина покрай къщичката на нощния пазач близо до вратата и продължи към една група чудновати конструкции, които сякаш стигаха до небето. Високите комини от тухли и гигантски стоманобетонни улеи c извити форми се открояваха сред сивия снеговалеж подобно на праисторически чудовища в някаква древна земя.

Колата зави покрай група грамадни тръбопроводи и конвейери и спря. Анджели и Вакаро слязоха от колата, като Вакаро отвори задната врата откъм страната на Джад. Държеше револвер в ръката си.

— Излизай, докторе.

Джад слезе бавно от колата последван от ДеМарко. Посрещна ги ураганен вятър и грохот. Право срещу тях на около двайсет и пет фута огромна тръба беше отворила жадната си паст и със страхотен рев поглъщаше всичко около себе си.

— Това е един от най-големите тръбопроводи в страната — похвали се ДеМарко, като повиши глас, за да надвие грохота. — Искате ли да видите как работи?

Джад го изгледа изумен. ДеМарко продължаваше ролята си на гостоприемен домакин, който развлича своя гостенин. Не, той не играеше. Той наистина беше домакин. Това беше ужасяващото. Всеки момент се канеше да убие Джад; това за него щеше да бъде съвсем привична операция, нещо като рутинна сделка, като изхвърляне на непотребна вещ, но той го правеше c подобаваща тържественост.

— Елате, докторе. Много е интересно.

Те тръгнаха към тръбопровода c Анджели начело, ДеМарко и Джад по средата и накрая Роки Вакаро.

— Този завод има годишен оборот над пет милиона долара — изрече гордо ДеМарко. — Целият производствен процес е автоматизиран.

Колкото повече наближаваха входния отвор на тръбопровода, толкова повече се усилваше шумът. На около сто ярда от засмукващата дюза на тръбопровода голям конвейер влачеше огромни трупи към една хобел машина дълга двайсет и висока пет фута c половин дузина режещи глави. Нарязаните по този начин греди после биваха отнасяни до един огромен роторен валяк, осеян c ножове. Въздухът се изпълваше c облак летящи стърготини, които се смесваха c дъжда, а после тръбопроводът ги всмукваше.