Голо лице - Страница 30

Джад кимна.

— Колата вървяла малко настрани и от мястото, където се намирал мистър Бенсън, изглеждало, сякаш я било поднесло. Като видял, че ви блъснала, той се затичал да ви помогне. Лимузината през това време се дръпнала малко назад, за да ви прегази. Шофьорът обаче видял мистър Бенсън и мигновено отпрашил.

Джад преглътна c усилие.

— Значи ако не се бил случил наблизо мистър Бенсън…

— Да-а — проточи меко Муди. — Тогава вече c чиста съвест бихте казали, че нямаше да се срещнем. Тия момчета не се шегуват. Няма да се спрат пред нищо, докторе.

— Ами когато нахлуха в кабинета ми? Защо не разбиха тогава вратата?

Муди замълча за момент, мислейки усилено.

— Това е наистина загадка. Можели да се вмъкнат и да ви пречукат и вас, и който и да е друг в стаята и да се измъкнат, без някой да ги види. Но след като са се заблудили, че не сте сам, са офейкали. Нещо не пасва c останалото. — Той замислено хапеше горната си устна. — Освен ако… — започна той и спря.

— Освен ако какво?

Лукаво изражение се промъкна по лицето на Муди.

— Чудя се, дали… — пое си той дъх.

— Какво?

— Ще го отложим засега. Имам някаква теория, но докато не изровим мотива, безсмислено е да я обсъждаме.

Джад повдигна безпомощно рамене.

— Не познавам никой c мотив да ме убива.

Муди размишлява над това в продължение на няколко секунди.

— Докторе, не е ли възможно да сте споделили някаква тайна c оня ваш пациент Джон Хансън и Керъл Робъртс? Нещо, което само вие тримата сте знаели?

Джад поклати глава.

— Единствените тайни, които знам за моите пациенти, са професионалните. И в техните истории няма нищо такова, което да би оправдало убийството. Никой от моите пациенти не е таен агент или чуждестранен шпионин, нито избягал затворник. Всички от тях са обикновени хора — домакини, технически лица, банкови чиновници — c проблеми, които не могат да решат самостоятелно.

Муди го изгледа простодушно.

— Значи сте сигурен, че сред сплотената ви групичка не се спотайва никакъв маниак-убиец?

Гласът на Джад прозвуча твърдо и на самия него.

— Абсолютно. Макар, че вчера не бях толкова сигурен. Ще ви призная — вече вече бях започнал да се чудя дали не страдам от параноя и ето, че вие ме развеселихте.

Муди му се усмихна.

— По едно време и на мен ми хрумна същото — каза той. — След като си уговорихме срещата по телефона, направих някои проверки за вас. Обадих се на двама много добри доктори, мои приятели. Репутацията ви наистина си я бива.

Значи онова „мистър Стивънсън“ е било част от простодушната селска фасада на Муди.

— Ако сега отидем в полицията c това, което ни е известно — каза Джад, — можем най-малкото да ги накараме да се разтърсят кой може да се крие зад всичко това.

Муди го изгледа c меко удивление.

— Така ли мислите? Та ние не разполагаме кой знае c какво, не е ли така, докторе?

Не беше лъжа.

— Но аз не губя кураж — заяви Муди. — Мисля, че наистина имаме напредък. Свихме доста кръга.

Израз на отчаяние премина по лицето на Джад.

— Разбира се. Някой от континенталната част на Съединените Щати.

Муди седя мълчаливо известно време, зяпайки тавана. Накрая поклати глава.

— Фамилиите — въздъхна той.

— Фамилиите?

— Докторе…аз ви вярвам, когато ми казвате, че познавате и кътните зъби на пациентите си. И ако твърдите, че никой от тях не е способен на такова нещо, аз съм длъжен да ви вярвам. Това е вашият кошер и вие се грижите за пчелите си. — Той се приведе напред от кушетката. — Но я ми кажете още нещо. Когато се залавяте c някой пациент, интервюирате ли и семейството му?

— Не. Понякога семейството на пациента дори няма представа, че техен родственик идва при мен за психоанализа.

Муди се отпусна доволно назад.

— Пипнахме го — каза той.

Джад го изгледа.

— Мислите, че някой член от семейството на мой пациент иска да ме убие?

— Твърде е възможно.

— Та техният мотив би бил по-несъществен дори и от този на пациента ми.

Муди c огромно усилие се изправи на крака.

— Човек никога не може да бъде сигурен, нали така, докторе? Ще ви кажа какво искам да направя. Налага се да ми дадете списък на всичките си пациенти от последните четири или пет седмици. Може ли да го направите?

Джад се поколеба.

— Не — произнесе накрая той.

— Клетвата на Хипократ, а? Мисля, че е крайно време да станем малко клетвопрестъпници. Става въпрос за живота ви, хей.

— Мисля, че сте на погрешен път. Това, което става около мен, няма нищо общо нито c пациентите ми, нито c техните семейства. А ако е имало някаква ненормалност в някое от тях, щеше да излезе наяве при сеансите. — Той поклати глава. — Съжалявам, мистър Муди. Длъжен съм да защитавам пациентите си.

— Вие казахте, че няма нищо от особена важност в картоните им.

— Нищо, което да е важно за нас. — Той си помисли за част от съдържанието на картоните. Джон Хансън сваля моряци в барове за хомосексуалисти на Трето Авеню. Тери Уошбърн изчуква подред момчетата от оркестъра. Четиринайсетгодишната проститутка Ийвлин Уоршак, ученичка в девети клас… — Съжалявам — повтори той. — Не мога да ви покажа картоните.

Муди повдигна рамене.

— Окей — каза той. — Окей. Тогава вие ще трябва да свършите част от работата ми.

— Какво искате да направя?

— Извадете лентите на всички, които са лягали на кушетката ви през последния месец. Прослушайте ги внимателно една по една. Само че тоя път не като доктор, а като детектив, c ухо и за най-малкото необичайно нещо.

— Правя го редовно. Такава ми е работата.

— Направете го отново. И си отваряйте очите на четири. Не искам да ви загубя преди да съм решил случая. — Той вдигна палтото си и c усилие се вмъкна в него; отстрани изглеждаше като танц на слон. Дебелите би трябвало да са грациозни, помисли си Джад, но мистър Муди очевидно не се вписваше в тая схема. — Знаете ли кое е най-интересното нещо в цялата тая работа? — попита замислено Муди.