Голо лице - Страница 59

Караха c пълна скорост по шосе 206 на юг покрай Бедминстър когато радиото се обади.

— Парола три… Парола три… Всички коли на подслушване… Кола двадесет и седма от Ню Йорк… Кола двадесет и седма от Ню Йорк…

Макгрийви сграбчи микрофона.

— Тук кола двадесет и седма от Ню Йорк… Слушам!

В ефира прозвуча възбуденият глас на капитан Бертели.

— Открихме ги, Мак. На две мили южно от Милстоун се намира една тръбопроводна компания. Собственост е на корпорацията „Файв Стар“ — същата, която притежава и месопреработвателния завод. Това е една от базите на Тони ДеМарко.

— Точно така — каза Макгрийви. — И ние сме натам.

— Колко ви остава?

— Десет мили.

— Желая ви късмет.

— Благодаря ти.

Макгрийви изключи радиото, наду сирената и натисна до край педала на газта.

Небето се въртеше на мокри кръгове над главата му, нещо го раздираше отвътре, като се мъчеше да му изкара душата. Опита се да погледне, но очите му се бяха раздули до невъзможност. Нечий юмрук се стовари в гръдния му кош и той дочу агонизиращото изпращяване на счупени ребра. Усещаше изгарящия дъх на ДеМарко върху лицето си, усещаше резките му и накъсани вдишвания и издишвания. Опита се да го види, но мракът около него беше непроницаем. Отвори уста и c огромни усилия изговори няколко думи през дебелия си раздут език.

— Виждаш ли… — прохърка той. — Аз… б-бях прав… Ти можеш… м-можеш да удряш ч-човек… само к-когато е паднал…

Дъхът в лицето му секна. Усети как две ръце го сграбчват и го изправят на крака.

— Ти си мъртъв, докторе. И аз те убих c голи ръце.

Джад се отдръпна от гласа.

— Т-ти… си животно — изрече той, като напразно се мъчеше да глътне малко въздух. — Психопат. Ще те… затворят… в психиатрична клиника.

Гласът на ДеМарко стържеше от гняв.

— Лъжеш!

— Такава… е истината — изрече Джад, като се отдалечаваше от чуждия глас. — Твоят… твоят мозък е повреден. Умът… ти ще се разпадне… и ти ще станеш като бебе-имбецил.

Джад не спираше да се дърпа назад, неспособен да види накъде отива. Зад себе си дочуваше приглушения шум на затворения тръбопровод наподобяващ спящ гигант.

ДеМарко скочи върху него; големите му ръце го стиснаха за гърлото.

— Ще ти скърша врата!

Огромните му пръсти се сключиха върху адамовата ябълка на Джад.

Той усети как главата му заплува нанякъде. Това беше последният му шанс. Цялото му същество крещеше да сграбчи ръцете на ДеМарко и да ги откопчи от гърлото си. Вместо това c едно последно свръхусилие на волята си той протегна ръце зад гърба си, като се мъчеше да докопа вентила на тръбопровода. Усещаше как започва да се плъзга в мрака на безсъзнанието и в този миг пръстите му се сключиха върху ръкохватката на вентила. С последен изблик на енергия той я завъртя и в същото време обърна тялото си така, че ДеМарко да се озове най-близо до отвора. Внезапният порив на вакуума ги дръпна c огромна сила към отвора на дюзата. Джад се беше вкопчил c всички сили за ръкохватката на вентила, борейки се c ураганната сила на вятъра. Усети как пръстите на ДеМарко се впиват в шията му докато в същото време тръбата го засмукваше в себе си. Можеше да се спаси, ако го пуснеше, но в безумната си сляпа ярост отхвърляше всичко. Джад не виждаше лицето му, но гласът му беше глас на подивял звяр, думите му се изгубваха в свирепия вой на засмуквания въздух.

Пръстите на Джад взеха да се изплъзват от вентила. Само след секунди и тръбата щеше да го засмуче заедно c ДеМарко. Прочете си една бърза последна молитва и в този миг усети как жестоката хватка на пръстите върху шията му отслабва. Разнесе се пронизителен и разтърсващ писък, заглушен след миг от рева на тръбопровода. ДеМарко беше изчезнал.

Джад запази равновесие със сетни сили в очакване на последния изстрел на Вакаро.

След секунда се разнесе гърмеж.

Продължи да стои прав, като се чудеше как е пропуснал Вакаро. С притъпения си от болката слух дочу още множество изстрели и тропот на много крака; някой викаше името му. След малко го обгърна нечия ръка и покрай ухото му се разнесе гласът на Макгрийви.

— Света Богородице! Вижте лицето му!

Силни ръце го подхванаха под мишниците и го издърпаха настрани от ужасния рев на тръбопровода. Нещо се стичаше по бузите му, а той не знаеше дали бяха сълзи, кръв или дъжд, но това не го вълнуваше.

Всичко беше свършило.

С огромно усилие успя да отвори едното подуто око и през тясната, налята c кръв цепка видя размитите очертания на Макгрийви.

— Ан остана в къщата — изрече Джад. — Съпругата на ДеМарко. Трябва да я спасим.

Макгрийви стоеше неподвижен и го гледаше със странен поглед. Джад изведнъж проумя, че от устата му не се беше отронил и звук. Вдигна устни до ухото на Макгрийви и изрече бавно и членоразделно c дрезгав и прегракнал шепот:

— Ан ДеМарко… Тя е в… къщата… да… помогнем…

Макгрийви се отдалечи до полицейската кола, взе микрофона на радиостанцията и издаде заповед. Джад остана на мястото си, олюлявайки се; леденият, пронизващ вятър бавно го свестяваше. На няколко ярда на земята пред него лежеше нечие тяло и той разбра, че това е Роки Вакаро.

Победихме, помисли си. Победихме. Непрестанно си повтаряше фразата наум. И още докато я изричаше, разбра, че беше напълно безсмислена. Каква победа можеше да бъде това? Той беше считал себе си за порядъчно и цивилизовано човешко същество — лекар, лечител, — а в какво кръвожадно създание се беше превърнал само за броени минути! Беше накарал един болен човек да прекрачи прага на разсъдъка си и после го беше убил. От този момент нататък щеше да да носи това бреме до края на дните си. Защото колкото и да убеждаваше сам себе си, че е било законна самоотбрана, той знаеше — Господ да му е на помощ! — че беше изпитал огромно наслаждение докато го извърши. И затова никога нямаше да си го прости. Той не се различаваше по нищо от Демарко, от братята Вакаро или от който и да било друг от престъпната им банда. Цивилизацията представляваше една тънка, опасно крехка корица над разбушувана лава, и когато тази корица се разкъса, човек отново се връщаше един милион години назад. А той се беше гордял, че е преодолял завинаги жаждата за кръв и мъст.